Всяко начало е трудно. Още по-трудно е, когато се прави за първи път. Като споделянето в интернет. Защото съм човек, който не споделя. Защото смятам, че няма смисъл. Дори да споделям, нищо няма да се промени. Дали не е песимизъм? Аз - и песимизъм!?
Всеки ден започвам с усмивка и мисъл за другите. Семейството, приятелите, колегите. И някъде далеч, в една малка нишичка, скромно се промъква мисълта за мен самата, която, естествено, мигновено отхвърлям. Не е прилично, не е етично, не е прието... не е, не е, не е. Всички натрупани стереотипи сковават съзнанието ми и то, разбира се, се подчинява. Отново и отново.
ТРЯБВА ! Мразя тази дума. Заради нея аз не съществувам. Заради нея се зачертвам. Заради нея се отричам. И защо не - донякъде е удобно да си част от нищото. Мебел, фон, удобство. Имам право да съм недоволна, да тъгувам тайно, да се чувствам неразбрана. Не съм сама - пълно е с такива като мен. Постепенно личността отстъпва на чувството за дълг, на това зловещо "трябва", което ни обезличава.
Днес спонтанно реших да създам собствен блог. Все още не знам защо. Дори в момента се чудя как да огранича достъпа до него и никой освен мен да не го види. Но не зная как :) Каква ирония!
Аз не мога да споделям. Или не зная как. Със сигурност не намирам смисъл. Това е само опит. Несериозен, неуверен, вероятно неуспешен. Но е началото на нещо, което още не знам какво е.
Няма коментари:
Публикуване на коментар