Спомени от стария Бургас

Това е символът на родния ми град. Спомням си старият каменен мост, който не беше толкова дълъг, но сякаш носеше много по-човешко послание. Около камъните имаше полепнали черни миди, зелени водорасли и малки разноцветни камъчета. До мястото, където в момента възстановяват Казиното, водеше вита пътека нагоре, от дясната страна на която се издигаха каменни арки. Сякаш беше вчера... а минаха толкова години. Казиното беше изоставено и от ресторанта, който помнех и за който разказваха баба ми и дядо ми, останаха само руини. Арките ги бутнаха, за да не пропада брега и с времето вече почти не се вижда къде са. Скоро ще възстановят Казиното, но дали старата му слава? Не мога да го възприема на фона на този модерен мост с бетонни колони. Сякаш нещо от миналото безвъзвратно си отиде, а аз станах на около 150 години...най-малко.

Един мързелив зимен ден...

Навън е студено, а ние сме покрай камината. Малкият припка. Същинска идилия! Чувствам се ужасно уморена. Не ми се мисли, не ми се прави нищо. Празнота. Успях да открия как да скрия блога си и вече съм доволна. Ще пиша каквото си искам.

Много пъти опитвах да си водя дневник. Още като ученичка. Опитът ми приключи с погром :) Майка ми прочете личните ми преживявания, аз се засрамих, загубих доверие в хората, увих дневника си в тиксо и доскоро го крих под матрака на леглото. Всъщност той беше част от серия дневници, в които пишех любовни стихове и ги посвещавах на хора, на които не им пукаше за мен. Странна форма на забавление, но запълваше времето ми и поне за кратко ме караше да се чувствам креативна личност. А и стиховете не бяха лоши. Някои станаха дори поеми. На всяка моя любов-по едно малко тефтерче! О, любовите не бяха много, но две от тях заслужаваха внимание - заеха повече от година от живота ми. До последната. Посветих му серия стихове, омъжих се - и край! Вдъхновението ми умря :)

Сега търся смисъл в малките, но те растат и ще си тръгнат. А аз ще остана само с мислите и самотата. Чувствам се като мост над пълноводна река - щом минат през мен и стъпят на здрава земя и на тях вече няма да съм нужна...

Началото

Всяко начало е трудно. Още по-трудно е, когато се прави за първи път. Като споделянето в интернет. Защото съм човек, който не споделя. Защото смятам, че няма смисъл. Дори да споделям, нищо няма да се промени. Дали не е песимизъм? Аз - и песимизъм!?

Всеки ден започвам с усмивка и мисъл за другите. Семейството, приятелите, колегите. И някъде далеч, в една малка нишичка, скромно се промъква мисълта за мен самата, която, естествено, мигновено отхвърлям. Не е прилично, не е етично, не е прието... не е, не е, не е. Всички натрупани стереотипи сковават съзнанието ми и то, разбира се, се подчинява. Отново и отново.

ТРЯБВА ! Мразя тази дума. Заради нея аз не съществувам. Заради нея се зачертвам. Заради нея се отричам. И защо не - донякъде е удобно да си част от нищото. Мебел, фон, удобство. Имам право да съм недоволна, да тъгувам тайно, да се чувствам неразбрана. Не съм сама - пълно е с такива като мен. Постепенно личността отстъпва на чувството за дълг, на това зловещо "трябва", което ни обезличава.

Днес спонтанно реших да създам собствен блог. Все още не знам защо. Дори в момента се чудя как да огранича достъпа до него и никой освен мен да не го види. Но не зная как :) Каква ирония!

Аз не мога да споделям. Или не зная как. Със сигурност не намирам смисъл. Това е само опит. Несериозен, неуверен, вероятно неуспешен. Но е началото на нещо, което още не знам какво е.