За мен

Вярвам, че професията не определя човека. Особено в България, където всеки работи, каквото намери. В момента съм главен редактор на Общинско радио Бургас. Занимавала съм се с техника, журналистика, реклама, културология и най-трайно с икономика. Имам разностранни интереси, но малко време за странични занимания. Обожавам двете си деца и вярвам в семейните ценности. Отворена съм към всичко ново, ако е градивно и добро, което преценявам, разбира се, според собствените си стандарти:) Умея да чакам, без да губя целта от погледа си. Досега винаги съм постигала това, което наистина желая. Мисля, че съм щастлив човек. Не прекалено щастлива, но достатъчно, за да ценя онова, което имам и да не тровя нервите си за това, което не мога да постигна. Родена съм и живея в Бургас. Живяла съм също в Сандански, Враца, Благоевград и Варна. Имам много любими градове и кътчета от България и не съм местен шовинист, но обичам града си. Когато по-дълго време съм далеч, ми липсва. Деветгодишна пишех стихове и плачех за Бургас и морето, по-късно вече не плачех, а само ми липсваше. Затова днес живея в Бургас и не се налага да преодолявам липсата му. Смятам, че собственото и фамилното ми име ясно изразяват характера ми: Виолета-романтичната ми душа (затова по-рядко се представям с първото си име) и Секиранова- категоричния ми стил на действие:) За останалото могат да разкажат познатите ми. Приятелите са моето богатство. Не си приличат помежду си, но с всеки от тях имам нещо общо и високо ги ценя. Могат да разчитат на мен, а знам, че ако ми се наложи, ще получа същото от тях. Рядко се виждаме, но не се забравяме. Както казах, аз съм щастлив човек!

Спомени от стария Бургас

Това е символът на родния ми град. Спомням си старият каменен мост, който не беше толкова дълъг, но сякаш носеше много по-човешко послание. Около камъните имаше полепнали черни миди, зелени водорасли и малки разноцветни камъчета. До мястото, където в момента възстановяват Казиното, водеше вита пътека нагоре, от дясната страна на която се издигаха каменни арки. Сякаш беше вчера... а минаха толкова години. Казиното беше изоставено и от ресторанта, който помнех и за който разказваха баба ми и дядо ми, останаха само руини. Арките ги бутнаха, за да не пропада брега и с времето вече почти не се вижда къде са. Скоро ще възстановят Казиното, но дали старата му слава? Не мога да го възприема на фона на този модерен мост с бетонни колони. Сякаш нещо от миналото безвъзвратно си отиде, а аз станах на около 150 години...най-малко.

Един мързелив зимен ден...

Навън е студено, а ние сме покрай камината. Малкият припка. Същинска идилия! Чувствам се ужасно уморена. Не ми се мисли, не ми се прави нищо. Празнота. Успях да открия как да скрия блога си и вече съм доволна. Ще пиша каквото си искам.

Много пъти опитвах да си водя дневник. Още като ученичка. Опитът ми приключи с погром :) Майка ми прочете личните ми преживявания, аз се засрамих, загубих доверие в хората, увих дневника си в тиксо и доскоро го крих под матрака на леглото. Всъщност той беше част от серия дневници, в които пишех любовни стихове и ги посвещавах на хора, на които не им пукаше за мен. Странна форма на забавление, но запълваше времето ми и поне за кратко ме караше да се чувствам креативна личност. А и стиховете не бяха лоши. Някои станаха дори поеми. На всяка моя любов-по едно малко тефтерче! О, любовите не бяха много, но две от тях заслужаваха внимание - заеха повече от година от живота ми. До последната. Посветих му серия стихове, омъжих се - и край! Вдъхновението ми умря :)

Сега търся смисъл в малките, но те растат и ще си тръгнат. А аз ще остана само с мислите и самотата. Чувствам се като мост над пълноводна река - щом минат през мен и стъпят на здрава земя и на тях вече няма да съм нужна...

Началото

Всяко начало е трудно. Още по-трудно е, когато се прави за първи път. Като споделянето в интернет. Защото съм човек, който не споделя. Защото смятам, че няма смисъл. Дори да споделям, нищо няма да се промени. Дали не е песимизъм? Аз - и песимизъм!?

Всеки ден започвам с усмивка и мисъл за другите. Семейството, приятелите, колегите. И някъде далеч, в една малка нишичка, скромно се промъква мисълта за мен самата, която, естествено, мигновено отхвърлям. Не е прилично, не е етично, не е прието... не е, не е, не е. Всички натрупани стереотипи сковават съзнанието ми и то, разбира се, се подчинява. Отново и отново.

ТРЯБВА ! Мразя тази дума. Заради нея аз не съществувам. Заради нея се зачертвам. Заради нея се отричам. И защо не - донякъде е удобно да си част от нищото. Мебел, фон, удобство. Имам право да съм недоволна, да тъгувам тайно, да се чувствам неразбрана. Не съм сама - пълно е с такива като мен. Постепенно личността отстъпва на чувството за дълг, на това зловещо "трябва", което ни обезличава.

Днес спонтанно реших да създам собствен блог. Все още не знам защо. Дори в момента се чудя как да огранича достъпа до него и никой освен мен да не го види. Но не зная как :) Каква ирония!

Аз не мога да споделям. Или не зная как. Със сигурност не намирам смисъл. Това е само опит. Несериозен, неуверен, вероятно неуспешен. Но е началото на нещо, което още не знам какво е.